В СВЕТА НА ДИВИТЕ ЖИВОТНИ ЕМИЛИЯН СТАНЕВ В СВЕТА НА ДИВИТЕ ЖИВОТНИ /1907-1979/

“На едного е дадено да разбира звездите, на другиго – тревите и цветята, а на трети – птиците и животните. Мисля, че това ми е дарба.” – Емилиян Станев. Наистина, Емилиян Станев най-добре познава дивата природа и я пресъздава художествено в своите чудесни приказки, разкази и повести за деца.

Талантливият български писател Емилиян Станев е роден на 28 февруари 1907 г. във Велико Търново в семейството на Мария и Стоян Станеви. Истинското му име е Никола Стоянов Станев.

Малкият Никола е умно и буйно момче, което обича да се катери по скалите на Царевец и Света гора, да се къпе и да лови риба във водите на река Янтра. С удоволствие рисува, учи се да свири на цигулка, опитва се да пише.

Но най-щастлив се чувства, когато двамата с баща му, страстен ловец, бродят из дебрите на Стара планина. Така неусетно бъдещият писател опознава растителния и животинския свят в девствените гори. Дивата природа го покорява и той става завинаги запленен от нея.

С око на художник и ухо на музикант възприема неговите образи, багри и звуци и благодарение на дарбата си ги претворява във вълнуващи творби, в които разкрива нравите и привичките на горските обитатели и красотата на българската природа. Така Емилиян Станев се утвърждава като талантлив и самобитен писател АНИМАЛИСТ.

Той умее с малко думи, но точно и ярко да нарисува природна картина или образ на животно: “Дойде есента. Заваляха дъждове. Задухаха ветрове. На заека му омръзна да студува. Дощя му се под покрив да живее. Тръгна из гората да си дири подслон...” – (“Къщичка под снега”).

Докато разказва дадена случка, неусетно обогатява познанията на читателя за нравите и привичките на своите герои, разкрива суровите природни закони: “Тя беше малка кошута с влажна черна муцуна, с големи кадифенотъмни очи, които гледаха тревожно. На двадесетина стъпки оттук...., бе скрита първата й рожба - малко еленче, нашарено с жълтеникави петна и точки...” - (“Майчини тревоги”).

Макар че във всяка творба се долавя личното отношение на писателя към героите, той никога не натрапва своята преценка за тях, а оставя читателят сам да реши кой от участниците в историята е добър и кой – лош.

Сред най-обичаните литературни герои от анималистичните приказки и разкази на Емилиян Станев са: закачливата присмехулница, катеричката Кики – главна героиня на “Палавница”, “Пролетна разходка”, “Кики и дъбовият сок”;

Еленчето Май от “Слънчевото зайче” и кошутата Дунка от “Майчини тревоги”; зайчето от “Къщичка под снега”; мечетата от “Горска приказка” и “Лакомото мече”; врабецът от “Нямо що” и много други.

Подходящо четиво за по-големите ученици са повестите “През води и гори”, “Чернишка” и “Когато скрежът се топи”. Главните герои на първата повест са верните приятели – костенурката Повлекана и таралежът Бързоходко.

По необикновен начин (понесени във висините от един скален орел) двамата “бързоходци” стават участници в поредица от драматични схватки и десетки премеждия.

В борбата си за оцеляване те се сдобиват с приятели, надмогват врагове, проявяват търпение, смелост, находчивост и упорство. Читателят изпитва истинска симпатия и към тях, и към всички горски обитатели, които се противопоставят на злото.

В повестта “Чернишка” Емилиян Станев пресъздава един цикъл от кръговрата в живата природа. Прокуденото от собствената си майка петмесечно лисиче изпитва истински ужас, когато остава само в огромния враждебен свят.

Но преодолявайки многобройните изпитания, то постепенно съзрява, натрупва житейски опит и за една година се превръща в ловка, хитра и коварна лисица, досущ като своята майка.

Като нея грижливо отглежда своите четири лисичета, учи ги как да ловуват. И също като нея, когато стават петмесечни, ги прогонва от своята ловна територия. Един кръг се затваря, започва следващият. И всичко се повтаря.

Особено интересен е сборникът “Когато скрежът се топи” с обединителен герой капитан Негро – един невероятен човек, бивш капитан на кораб – остроумен, закачлив, с много познания за света, напомнящ със своите измислици на барон Мюнхаузен.

За цялостното си анималистично творчество за деца Емилиян Станев е удостоен с наградата “Ханс Кристиан Андерсен”. През 1974 г. става академик.

Умира на 15 март 1979 г. в София. На мястото на родната му къща във Велико Търново е построена къща-музей, в която може да се види родословното дърво на рода Станеви и пишещата машина, на която е написал всичките си творби.